КРИМ-ИНАЛНО КРАСИВ
2009-07-12 - Севастопол - Коктебел
Да стигна до Судак Да намеря хубаво място да остана
Невероятно зашеметен, в добрия смисъл
Телефонът ми клипва за пореден път - знам, че Вова ме чака на изхода на "Байк Шоу"-то, за да се сбогуваме, но трябва да се сбогувам с беларусите първо. Моторът ми е готов за път, ключът е на контакт. "Вчера се запознахме с един българин." - казва едно от новите момчета от Беларус, с които моите познати са се намерили. "Тук, на шоуто ли?" - питам - "Сериозно? Къде?" "Ами имаше тениска с надпис България, и ние се запознахме с него. Казва се Анатолий и е от Нощните Вълци. Ще ти дам телефона му." Бързо записвам номера, стискам ръцете на всички - разбираме се да дойдат в България догодина - ще се радвам да ги видя. Момчетата са наистина супер - с Вася станахме приятели, но с останалите някак не успяхме да се сближим толкова - надявам се, че наистина не са ме приели като натрапник в компанията. За мен лично последните два дни бяха добър урок и напомняне за това, защо обичам да пътувам сам. Може би това е ясно подсказване, че ако ми се наложи да пътувам с други хора, в момента, в който не ми изнася, просто мога да се отделя и да направя нещата много по-прости, вместо да се опитвам да се съобразявам с всички. От друга страна - ако тръгна по този път, рискувам да се превърна в тотално антисоциален и себедостатъчен тип, което също не е целта. Целта е просто свобода. Трябва да помня, че както аз обичам да пътувам сам, така и другите имат правото да го правят и не са по никакъв начин длъжни да се съобразяват с мен.
Излизам от лагера на Идалго - Вова чака само на петдесет метра от там.
"Казва се Rising Wish One" - обяснявам на Вова, докато вадя нещото, което съм направил с Льоша Малых в Киев. "Възходящо желание едно. Закачаш го така, че винаги падащата звезда да пада малко нагоре - може да е леко под ъгъл. Слагаш го някъде на стената, така че да го виждаш често - всеки път, като го видиш, се сещаш за желанието, което си си намислил, и то ще се сбъдне." Искаше ми се да направя нещо смислено за Вова преди да тръгна, а не мога да измисля по-смислено от това.
Вова тръгва - сега накъде? Ялта трябва да е надясно, доколкото си спомням - след това само на север по източното крайбрежие, и по някое време трябва да стигна. Дано пътищата да са по-добри. За всеки случай звъня на Анатолий, за да се видим, ако все още е в Севастопол, но телефонът му е изключен. Пращам му СМС, но вероятно просто не е с роуминг - жалко, защото много исках да срещна наш си моторист тук. Качвам се и паля. Телефонът ми звъни - Юра. Бях забравил, че трябваше да се обади днес сутринта. Обяснява ми как да стигна до мястото, където са отседнали - село Орлиное. Тръгвам към Ялта - оказва се наляво, за срам на безпогрешното ми чувство за ориентация, след това - когато вече излизам от селото, завивам на ляво по черен път и карам до упор.
"Уау. Невероятно място." - казвам, гледайки двора на нещо като хасиенда - едноетажна постройка, цялата измазана в бяло, надвиснала над цялото село. Очевидно още се строи. "Това не е хотел, частна къща е - просто хазаите дават квартири под наем." - казва Юра - "Те са бивши алпинисти, приятели на сестра ми, която живее в Алмати. Тя ми препоръча да остана тук." Юра е тук с жена си и сина си. В обширната трапезария жена му готви супа. "Искаш ли нещо - кафе, чай, пържени яйца?" Започвам да свиквам, че украинските жени просто са си толкова грижовни винаги. След вчерашното спане на бетонен под, определено имам нужда от едно кафе. Юра предлага да говори с хазаите дали мога да си взема един душ - нямало да е неудобно. След вчерашното спане на бетонен под, определено имам нужда от един душ. Запознавам се с Леша и жена му, хазаите - те ми показват карта на Крим. Едната е доста подробна - явно е някаква алпинистка карта. "Най-добре е да минеш нагоре към Симферопол, а оттам направо." - казва Льоша. "Пътят от Ялта до Судак е труден - въпреки че е само осемдесет километра, обикновено го взимам с колата за три часа. Много завои." Вчера дойдохме от Симферопол, и не останах очарован, и по-важно - ако мога да избегна да мина по един и същ път два пъти, винаги минавам по нов. Не е въпрос на време, освен това - накъде би отишъл този свят, ако мотористите се плашеха от малко завои? Избирам да отида до Судак тази вечер, което значи да тръгна скоро. Льоша се обажда на свой приятел в Судак, който работи в МЧС - Министерство на чрезвичайните ситуации, който евентуално може да ми помогне да се настаня. Явно ми е съдено да познавам половината МЧС на Украйна. "Пътищата до там са добри, асфалтът е хубав, но самият чакъл, от който е направен е такава порода, че много се хлъзга, когато се намокри. При дъжд има голям проблем, така е навсякъде в южната част на Крим" - предупреждава ме Льоша. Никъде не се вижда и малко облаче, така че - засега няма опасност.
Взимам си душ с много, много топла вода, която всъщност има и налягане. Приказка. Обръсвам си брадата за първи път, откакто излязох от България. За момент се колебая, но някак си ми се иска да заприличам на човек отново - не е ясно, кога ще е следващият път. Иде ми просто да остана тук довечера и да се отдам на писане и работа, но трябва да се движа - твърде много време... не, не съм го загубил, но все пак трябва поне да мина Русия преди лятото да е свършило. И другото... искам да прекарам рождения си ден, 15 август, в Монголия. Това е мечта. Което значи, че ще се сбъдне.
"След десет минути ще има супа." - казва жената на Юра, докато се подготвям да тръгна. "Можеш да изчакаш..." Изчаквам, и си заслужава, въпреки че тя твърди че още се учи да готви. Юра ми прави списък на градовете, които минавам под ред - виждам неговата тетрадка, която е пълна с такива списъци. Маршрут - име на град, име на село, обяснения, ако трябва нещо да се заобиколи - подредено и готино... но това си е жива карта. Не ми се иска да казвам на Юра, че няма да го ползвам, дори и да се загубя - искам да си я оставя за спомен, и го моля да ми напише някакво пожелание за довиждане.
Мястото е просто прекрасно и няма как да не напиша къде е - ако някой от хората, четящи този сайт решат да ходят на следващия Севастопол Байк Шоу. Когато влизаш в село Орлиное от страната на Севастопол - то е на десетина километра по пътя Севастопол - Ялта. Преминаваш през цялото село чак до края, когато в дясно ще се окаже едно жълто кафе. Черният път, който тръгва от другата страна на улицата се казва ул. Тенистая, и къщата на Олга и Льоша се намира точно в дъното.
Сбогуваме се с Юра и семейството му. Каня ги в България - казват, че някой ден със сигурност ще се случи. Юра е просто прекрасен и естествен човек, който лесно се сприятелява с всички около себе си - надявам се искрено да се видим отново. Ще.
"Ебаси-ебаси-ебаси!!!" - не мога да спра да си мисля, ухилен до уши, докато карам по пътя към Ялта. До преди момент встрани имаше скали и гори - мислех си колко много прилича на България, а сега, след последните завои, пред мен се открива морето. Първо го мервам през клоните на дърветата до пътя и намалявам, докато стигам до място с видимост. След това просто скачам на спирачките. Не можеш да направиш нищо друго - гледката е просто зашеметяваща. Пътят се вие безспирно - тук такова нещо като прав участък изобщо не съществува. Съществуват обратен завой след обратен завой, прекрасен асфалт, невероятни, просто неописуемо величествени скали, които се разкриват пред мен в целия си блясък - който се оказва повече, отколкото съм си мислил, и така след всеки завой - още и още огромни, ОГРОМНИ скали. Е няма такова място. Просто няма. Не сварвам да си затворя устата от невероятни гледки. Тъкмо я затворя, и хоп - вижам нещо друго - я Ялта, далече долу под мен, я някаква църква, кацнала върху отвесна скала на фона на морето, ширнало се докъдето ми стига погледът, сливайки се с небето някъде на майната си, която изглежда някак си близо - защото я гледам от високо. "Ебаси-ебаси-ебаси!!!" Завоите са такова невероятно удоволствие, че просто се надявам да не свършат никога.
Оказва се, че църквата е точно на самия път. Намирам място да отбия между другите мотори - улицата е задръстена с паркирани коли, а пътят едва може да се нарече двулентов. Точно на самата църква има пореден обратен завой, който прави нещата още по-сложни за колите, опитващи се да се промъкнат.
Запознавам се с няколко човека от клуба Нощните Вълци от град Тверь - близо до Москва - ако съм запомнил името на правилния град. Разказват ми за някакъв японец - за втори път ми споменават за него, мисля, че Юра също ми разказа - който е карал "на спорте" (както наричат пистовите мотори руснаците) от Владивосток, без да говори какъвто и да е език освен японски - момчетата са се запознали с него. Ето това е безумец - съгласяваме се. Което значи, че ще се справи като пич. Би било много яко, ако го срещна някъде, което ми напомня да проверя къде е Дъг следващия път като имам достъп до Интернет. Сигурно е вече доста на изток, освен ако не е решил да влезе в Казахстан - последния път, когато си говорехме, искаше да влезе и в Монголия, но ако с моя мотор Монголия ще е много трудна, то за неговия Харли с твърдо окачване, за който и паветата на булевард Цар Борис са яко в офф-роуд зоната... Но няма невъзможни неща. Where there's a will, there is a... road.
Продължавам надолу от църквата. Завой - завой - обратен завой - завой и така до дупка, безкрайно. Иде ми да се развикам от кеф, но само си се хиля и спирам на всеки половин километър да снимам. Жегата е невероятна, просто ужасна, въпреки това решавам да се върна при църквата и да опитам да поставя втората камера на вакуумната стойка върху куфарите - батерията е почти паднала. Докато успея да се измъкна от задръстването горе, пада съвсем - може би е по-добре, така ще успея да се изкефя на пътя без да мисля за нищо друго. Преминавам транзитно през Ялта - някак си така се получава, не знам защо - но не ме влече натам толкова. Ще го направя друг път. Моята цел днес е Судак, освен ако по пътя не изскочи нещо друго.
На пътя към Феодосия - голям град след Судак, чието име запомних, към мен се присъединяват двама мотористи - един със "спорт" и един с чопър - украински номера. Пускам ги напред и карам след тях. Готино е. Караме поне от десетина километра, когато след някакъв завой момчето с чопъра поднася в облак прах на чакъла встрани - дори не разбирам как става, просто виждам светенето на стопа и облака. Веднага спирам до него, докато той се измъква изпод мотора. Изглежда ми наред. "Добре ли си?" - питам. Добре е, просто се е ожулил. Помагам му да вдигне мотора, докато приятелят му пресича улицата забързано. Запознаваме се - момчетата са от Киев. След известно ровичкане по куфарите намирам бинта, след още известно ровичкане - Бивацин - спрей, с който си спомням, че трябва да се пръскат външни рани - има някакъв замразяващо дезинфекциращ ефект. Знам, че със сигурност не е отровен и няма да го убие, тъй като и аз вече съм се пръскал с такова още в България, когато без да искам сритах нещо твърдо. Момчетата са останали в Рибак, Рибное или Рибацкое - някакво село с рибно име, където има къмпинг по двайсет гривни - това са четири лева. Питам ги дали има и някакви стаи в къмпинга, защото палатката ми е била обезколчена по изключително мистериозен начин - казват, че трябва да има и ще ми помогнат да намерим.
На влизане в Рибацкое една от ръкавиците на мотора пред мен отлита - не се усещат и продължават, налага се да се върна за нея. Малко след това пада и другата. Връщам им ги, момчетата говорят с охраната на къмпинга за стаи, но цената е 200 гривни на вечер без климатик, 300 със. Вдигам вежди, виждайки металните кутийки, в които живеят хората - мисля, че ще пропусна това съмнително удоволствие. Приемам това за знак да продължа напред, към Судак. Момчето, което падна, продължава да ме нарича Никос - не го поправям след втория път. Двамата са симпатични хора - както с другите преди тях, предпочитам да опозная поне малко хората, които срещам неслучайно, за да мога да науча нещо от тях - с тях двамата ще трябва да се разделим, защото продължавам напред. Мисля си за това - да не би това просто да е начин да се хвана за някаква частичка сигурност сред цялата несигурност и неизвестност? Това, че срещам някакви хора и се задържам с тях, понякога? Може би отчасти, но не е идеята
Преди беше завой-обратен завой-завой-завой. Тук е обратен-обратен-обратен-завой. Боже. Това е най-мотоприятелскот-о място, където някога съм бил, включая и Австрия, която досега държеше личния ми рекорд за мотокеф. Неописуемо е - Крим просто ме спечели, искам да се върна отново тук. Вече си мисля кога и как - но нещата са ясни. Крим е мястото. Дали ще мина през по-готино място от това? Надявам се, само че ако не мога да опиша това тук, как ли ще опиша нещо по-яко... Още един завой, и още един, още едно стържене на метал в асфалт - надявам се да не си изпиля съвсем стойката за мотора - и Фейзърът зад мен се губи от поглед. Излизане от завоя с газ, влизане със спирачка... педалът на спирачката потъва безучастно и твърде рязко - няма реакция. Опитвам пак, отново нищо. Убивам скоростта с предната и сваляне на скорост - слава Богу, завоят не е от най-резките. Това се е случвало веднъж преди, на слизане от Витоша - прегрях задната спирачка, която в отговор спря да спира. Бих искал това да спре да се случва - тоест да спре да спира да спира. Не знам дали това е нормално, ще поговоря с някого при първа възможност. Отбивам и изчаквам да поизстине. Махаме си с момчето и момичето от Фейзъра, докато профучават покрай мен.
През остатъка от пътя карам по-бавно, въпреки, че спирачката ми е наред. Спирам на някакъв черен път, за да си почина, и се качвам малко по-нагоре по хълма, за да видя морето. Красиво е. Виждам, че пътят продължава да се катери нагоре по хълма и решавам да отведа Скитник до горе - до най-високата точка. Слънцето вече е започнало да се спуска. Една идея по-прохладно е, въпреки това се потя от усилието да се преборя с чакъления път и големия наклон. Накрая сме горе - двамата с морето. От другата страна е слънцето - точно над планинската верига (която нямам идея как се казва) - огряващо редиците тополи и подредените ниви до виещия се път. Егати мястото. Егати мяс-то-то. Крим, ти си ебаси-ебаси-ебаси якия.
Судак... не ме грабва. Може би е заради околовръстното, по което минавам, но всички къщи са сиви, морето не се вижда, а хълмовете и скалите наоколо са някак голи. В далечината има пръстени пътища, по които, както обикновено, се носят жигули, вдигащи облаци прах зад себе си - по някакъв странен начин ми напомня за беден крайпътен град в близкия изток - има дъха на пустиня. Не е моето място. Чао, Судак - привет Феодосия. "Още 46 километра" - казва крайпътният указател.
"500 гривни" - казва рецепционисткат-а, без да ме поглежда. "Това нормална цена ли е, или е малко скъпо?" - питам. Нормално е, имало и по-скъпи. Нямам чувството, че съм заслужил да си харча парите по този начин - сто лева на вечер е ненужно скъпо дори и в България. Излизам от градината на почивната станция/дом/хоте-л или каквото е нещото, в което съм влязъл. Скитник ме чака на тротоара до централния път в някакво курортно градче, което не знам как се казва, и отново събира погледи и минувачи. В почивен дом "Киммерия" също няма места. Не знаех, че Конан Варварина е родом от Крим. Може би затова няма места - изклал е охраната на почивния дом с меча си и е приютил в стаята си всичките рецепционистки, на практика затваряйки мястото за други посетители. Карам бавно, оглеждайки се за подходящо място, което кимерийските нашественици още не са превзели. Искам покрив над главата си, ток и душ. Топъл, ако може.
Излизам от града, без да открия къде да остана. Синя табела сочи към черен път - почивна станция с някакво име, отбивам. Сред кратко лутане по станциите, които изглеждат доста ужасяващо и нямат топла вода, или дават стая за не по-малко от три дни, някой ме насочва към къмпинг "Бон" на върха на хълма. Хората, които са се събрали около мотора ми са симпатични, но решавам, че вече ми е писнало да не знаят чие е това знаме или да го бъркат с беларуското, което няма нищо общо освен цветовете. Ще си направя лепенка "България" на предното стъкло.
"А ти колко време ще останеш, Костя?" - пита Татяна, управителката на къмпинга - супер симпатична и жизнерадостна лелка. "Хайде да влезем вътре, за да не ни изпохапят комарите." Влизаме във фургона и тримата, с момичето, което тя е извикала, за да ми покаже къде ще спя, къде са душовете и къде е столовата. Цената е седемдесет гривни на вечер - 12-тина лева. Стаята е ок, тоалетната е обща, душовете са с вода със слънчево нагряване - но са достатъчно топли, казват. Ако искам топъл душ, трябва да си платя десет гривни. Искам просто да се топна в морето, засега. Момичето е супер мило и ме развежда по целия къмпинг, дори ми помага да си занеса багажа в стаята. Паркирам Скитник точно пред прозореца си. В ресторанта сервитьорките са пуснали караоке - вече е късно и няма хора - като прекарвам там минута, разбирам, че е едва девет и половина и хората ги няма по други причини. Истински страшното идва по-късно, когато се включва сервитьорът - високо, слабо момче, което се казва Саша и има говорен дефект - шикалкави малко, но за сметка на това пее... пее така, все едно... представете си багер, който е затиснал с веригата си лапата на куче, и това куче е преседяло там два дена без храна и вода - то продължава да си скимти, но някак си вече е уморено и му е писнало, и то го прави някак си без енергия, леко пресипнало. Ей нещо такова - само че освен това и вкарва доста шипящи "Сссс"-та при всеки удобен случай. Странното е, че се чувствам много добре, докато хапвам, седнал на масата до тях. "СССХиевлянка - схиевлянка - схиевляяяночка.-" - "Киевлянка" звучи в нов аранжимент - но пичът ми харесва, защото изобщо не му дреме - пее си и си танцува съвсем естествено. WTG, dude! Супер готино и спокойно ми е, на масата до мен лежи супер изсъхващата ми туристическа хавлия, а плажът е точно надолу по стълбите.
Червената лампичка върху купчината дрехи на брега мига ритмично точно срещу мен - сложил съм челника в такъв режим, за да не ги загубя в тъмното. Отзад са светлините на градчето (или селото), чието име не знам - в небето се разминават няколко лъча, оставяйки светли точки върху облаците. Водата е много по-топла, отколкото очаквам. Става дълбоко сравнително рязко и камъчетата по дъното се сменят с пясък, но не влизам по навътре. Не ми се плува, просто се плацикам на място. Освен мен, в тази част на плажа има още няколко човека - всеки си седи сам. Понякога ми се ще да не бях сам. Има моменти, които ти се иска да споделиш с някого. От друга страна... за да мога наистина да ги споделя, трябва първо да се науча да оценявам самите моменти, сам, сега, не вечно да чакам някакво утре, когато нещата ще бъдат по-добре. А Созопол продължава да е някъде там, от другата страна на това море, и хората си живеят по същия начин, на същите улици, и гларусите продължават да пеят сутрин не по-добре от сервитьора тук...
Взимам душ с нормална вода - във всеки случай, не е по-студена от морската. Пускам всичко да се зарежда и лягам. Знаех си го от първия момент, в който чух името на къмпинга. На къмпинг Бон му липсва само Джоуви...
286
Ani2009-07-27 12:08:53
Добре дошла!
lulila2009-07-27 10:28:02
Случайно попаднах. Много интересно! Леко пътуване!!!
ulyana2009-07-27 09:54:38
Съгласна съм,Niceday,наистин- е готино съчетание.Напом-я ти едновременно и за нещо хубаво,добро,и за музика,и за изпълнител...Гот-но е!!!Но аз имах предвид снимките.За текста - отделно.Чудесен е!Всичко си представяш стерео и цветно!!!
Niceday2009-07-26 19:53:23
ulyana, аз пък много се изкефих на последното изречение, ама то е ясно, като ми погледнеш ника още :Рр
ulyana2009-07-26 18:51:02
Благодаря ти,Коста,за чудесните снимки!Чувала съм за красотата на Крим,виждала съм снимки,свързани със живота на Пушкин.Но всичко е било стандартно.А това са снимки на живо,от човек,който вижда всичко това и го предава и на нас,за да се докоснем и ние до тази красота и да й се възхитим.А последната снимка,с огледалото, е просто супер!!!
green zoom2009-07-26 15:54:10
Здравей Коста, радвам се, че вече има пътеписи и то със снимки, точно отпреди две седмици. Колкото и да не ти се иска, нещата тръгват по план... радваме се всички на твойта еуфория около горенето...ебаси якото, така да се каже. Нас естествено си ни забравил, както е нормално... Все пак да припомним ... Ако изненедващо почувстваш необходимост от историко-географски справки за някогашните (и по-съвременните) българи, бродили из Казахстан и Монголия, дай знак, можем да ти бъдем полезни, както говорихме преди тръгването. В случай, че се интересуваш, предложихме включване във Facebook-а ти на човека от нас, който има регистриран профил. Бъди жив и здрав и продължавай напред, т. е. с леки отклонения, все пак на изток.
2009 ALL RIGHTS RESERVED! FIRE INSIDE