ТРЕТО КОЛЕЛО
2009-07-10 - Киев - Очаков
Да стигна до Севастопол Да направя някакъв значим прогрес на изток
Задникът ме боли от каране
"Бензиностанции няма на 30 километра в двете посоки." - казва полицаят, когото питам. Вече карам 25 километра на резерва. Веднъж съм мерил колко мога да мина на резерва - четиридесет. Това ако не е класически пример за идиотска ситуация... Спомням си последния град, през който минах - нещо с Ж - където имаше две бензиностанции, и двете от другата страна на мантинелата - в посока Киев. Очаквах да има и от моята страна, някак си е логично - но нямаше... и нямаше, и след това - нямаше още. А аз продължавах, надвайки се да проима след следващия завой. А сега какво? "Благодаря ви много" - казвам. Ще се върна назад, поне знам къде е бензиностанцият-а. Полицаите ми разрешават да направя нарушение, влизайки в насрещното за да обърна. Карам колкото мога по-спокойно - решавам, че при осемдесет е оптимално и ще харчи най-малко. Моля те, стигни. Успокоявам се с мисълта, че всичко е за добро, просто не знам още защо. Разминавам се с трима мотористи, които също карат бавно - може би просто някой ги е предупредил за полицаите - поздравяваме се.
Не знам как успявам да стигна - може би е попътен вятър, може би е просто, защото карам бавно, но може би най вече е, защото си вярвам. Не се учудвам изобщо, когато вече съм на бензиностанцият-а и пълня до горе резервоара. Просто е естествено. Защо изобщо съм се върнал - още не знам, но скоро ще. Вътре в малкото магазинче до бензиностанцият-а случайно виждам пакетче сушени калмари - евтини са, взимам си голямо и го слагам отпред - на дръжката на магнитната чанта. Пресягам се и си взимам, докато карам, и е голям кеф. Солени са и имат вкус на сушена риба - "чироз", но не точно. Преди ги продаваха в складовете в Созопол - едно бивше гадже ме светна за тях, и после не можех да спра да ги дъвча. Тези тук имат абсолютно същия вкус - имам асоциации с лято, море, горещ пясък... Ех. Море. Сега някъде там всичко си тече по абсолютно същия начин, само че без мен. Ама и на мен не ми е зле, въпреки ужасната, лепкава жега - вятърът ме охлажда, а кожата ми изгаря за пореден път.
Докато изяждам последния сандвич от тези, които Анна ми е приготвила сутринта, получавам СМС от Катя. Няма да дойде в Севастопол. Мисля, че това е правилното решение за нея.
Водата ми е свършила и нямам с какво да отмия соления вкус от калмарите в устата си. Отбивам в първата бензиностанция и спирам точно до трите мотора, които съм видял - 650 Адвенчър, Шадоу и Бандит. Запознаваме се с Вадим, Деймос и Вася - тръгнали са също за Севастопол - пътуват от най-северната част на Беларус, и не са спали. Вадим е бил в България с мотора си миналата година, и дори е минал през Созопол. Питам ги откъде ще минат и дали мога да се присъединя към тях - нямат нищо против, имат само една спирка - да хапнат нещо след няколко километра. В крайпътния ресторант там правели страхотни вареники.
Поръчвам си вареники с картофи и пилешко дробче, както ми препоръчва сервитьорката - има може би над петдесет вида. Това е едно от най-ужасните неща, които съм ял през живота си. "Да, с дробчетата малко са прекалили." - съгласява се Деймос. Разказват ми за пътуването си - повече от един ден без да спират. Вася разказва, как едва не е заспал на мотора няколко пъти - това ми е много познато като усещане и го разбирам. Момчетата са весели и се шегуват през цялото време. "Това е сало пълнено със сало" - обяснява Деймос, когато питам какво е мазта с малко зелен чесън, която са ни дали в няколко купички - обичаен апетайзер в "Хохландия".
Момчетата не карат по маршрута, по който планирах да мина, но предполагам, че знаят къде отиват - отклоняваме се по някакъв страничен път към Николаево - мисля, че това ще ни отведе доста по към Одеса, отколкото ако бях продължил да карам сам - а ако отиваме към Одеса, можехме просто да минем по главния път, който е хубав - за разлика от този. Асфалтът е неравен и тресе доста, а беларусите не карат бавно и понякога просто изоставам - не ми се ще да си раздрънкам мотора и да си отвинтя всички възможни болтове в движение по тези пътища. Прави ми впечатление, че явно карат заедно отскоро, защото Вадим и Деймос се сменят често като водачи и всички карат в колона, а не шахматно, за да има всеки повече видимост и място за спиране, ако се наложи.
Вадим, който води групата в момента, дава десен мигач и излиза на черния път точно до слънчогледово поле. Караме известно време, за да се скрием от пътя, и спираме в сянката на няколко дъба. Почивка. Вадя шалтето си, лягам и заспивам - мисля, че спя половин час, малко след мен се събуждат и останалите. Слънцето вече клони надолу - решаваме, че няма да успеем да стигнем до Севастопол преди полунощ - за тях ще е особено трудно, защото вече втори ден карат без почивка. Ще останем в някой град по крайбрежието заедно - предлагам Херсон, за който са ми разказвали хубави неща, а и ни е по път, но някой се възпротивява - не е на море, а на устието на реката. Аз съм гост в тяхната компания и не настоявам - някой предлага Очаков - град на брега на Черно море, но в посока Одеса - за да стигнем до там, трябва всъщност да се върна назад от посоката, в която искам да се движа. Довършваме техните запаси от вода и моите запаси "пряники" - доста хранителни и издържливи неща, приличащи на дебели бисквити с глазура, и продължаваме.
От Николаево продължаваме към Одеса, и караме дълго. После - караме, и караме още, и така - дълго, дълго време. Накрая на Деймос му писва и спира. "Как можем да караме така, без да знаем нито къде отиваме, нито кога ще стигнем?" Напрежението от дългия път взима своето. С Вася сме спрели до него, докато Вадим се губи от поглед с Шадоу-а си някъде зад завоя. Разбирам за Деймос с Адвенчъра, но недоумявам как той успява да кара толкова бързо по такъв ужасен път - на няколко пъти ми се иска просто да ги настигна и да им кажа да продължат без мен и да се срещнем някъде после, защото аз си обичам мотора и искам да направя още много километри с него. Накрая, Вадим се връща. "Нямаме кой знае какъв избор - има още двайсетина километра, като сме стигнали до тук - да продължаваме. Какво, да се връщаме ли?"
По отклонението от главния път до Очаков, пътят е много по-лош от лошия досега, но момчетата продължават да карат все така бързо. Не бих искал да изоставам и да ги карам да се бавят, защото все пак не съм част от тяхната компания и не се чувствам удобно да ги карам да си променят карането или да се съобразяват с мен - опитвам се да не изоставам. Накрая, минавайки през някакви странни улички и дори нещо като къмпинг, излизаме на някаква площадка над морето. Момчетата, които се събират веднага около моторите, ни обясняват как да стигнем до самото море, до плажа - първо черен път, след това нещо като сложени една след друга бетонни плочи, и накрая - крайбрежната улица с няколко заведения и дискотеки. Точно отсреща, в самата вода има нещо като бетонно островче, на което е закотвена лодка - изглежда красиво. Спираме моторите точно до пясъка.
Деймос се връща от кратката разходка надолу по пътеката, в която се превръща крайбрежният път, на няколко метра от нас. Оказва се, че тя пък свършва на петнайсет метра по-надолу - вече е тъмно и не се вижда нищо. "Можем да сложим палатките и тук, какво ни пречи?" - казва Деймос. Поглеждам Вадим, с когото току-що сме си говорили, че това не е добра идея, и се надявам той да му каже, но той мълчи. Вижда се, че Деймос е изнервен и просто иска вече някъде да си почине, а не искам аз да бъда човекът, който да му обяснява - явно, че се налага. "Ако ги сложим тук, ще са пред очите на всички на крайбрежната улица - тук са дискотеките, кръчмите и съответно пияните хора късно вечер." - обяснявам му. "Палатките и моторите винаги трябва да се слагат встрани от такива места. Ако тук няма място за палатки - винаги можем да отидем по-нататък по брега и да намерим или да останем някъде в почивните домове, които подминахме." За пореден път се чувствам като натрапник, защото ги отклонявам от това, което искат - знам, че само предлагам и те ще си направят каквото искат, а аз също не съм длъжен да се съобразявам с тях - мога просто да отида и да си намеря свое място, но това е някак си неправилно - до сега сме карали заедно. Деймос държи да опъне палатките на брега на морето, както е искал от самото начало - тръгва към частта, където пътеката свършва, и след малко моторът се губи от поглед - с него тръгва и Вася, а на нас с Вадим ни трябва още минута, за да запалим и обърнем крузърите. Когато настигаме момчетата по песъчливия път, първото нещо, което виждам, е обърнатото БМВ, лежащо на една страна. Стоповете светят, двигателят тихо си мърмори, а задната гума продължава да си се върти на празни обороти. В първия момент не разбирам какво виждам - след това веднага схващам цялата ситуация. Деймос стои встрани, изправен и с гръб към мотора, ръцете му са скръстени отпред, а Вася е спрял по-напред, под някакво дърво, и просто стои и гледа падналия мотор. С Вадим спираме, слизаме и вдигаме Адвенчъра. Никой не говори с Деймос - разбирам, че го познават добре и след като те не го правят, и аз е по-добре да си мълча. Моторът не е пострадал, той също - само куфарите са леко издраскани. "Повече няма да стъпя в Украйна." - казва Деймос тихо. Разбирам го - след всичкия този път, цялата умора и сега това... Но кое е причината, и кое следствието? Не го познавам като човек и нямам право да си правя някакви догадки, защото той може да има един милион причини да реагира така, но въпреки това го правя в главата си. Мога абсолютно да вляза в положението му, защото аз също безброй пъти съм се изнервял по същия начин и ми е идвало просто да зарежа всичко и да му тегля една майна - обаче точно от това се опитвам да се "откача". Той се е изнервил, опитвайки се да накара една ситуация, която вече се е променила не според очакванията му, да стане отново такава, каквато си я е представял. Планът е "слагане на палатка на брега на морето", залез и чайки, готини мацки, а реалността е друга - Очаков не е толкова апетитно курортно място, колкото изглежда на картата, и тук няма къде да сложиш такава - поне не и тук, където сме попаднали. Когато реалността не съвпада с плана ти, променяш плана, или още по добре - не си правиш предварителни планове, за да може всяко нещо, което ти се случи, да бъде "приключение", а не "проблем". Не казвам нищо, защото в момента просто няма да има смисъл.
Решаваме все пак да отидем да намерим някоя почивна станция. Всички карат след БМВ-то, което подминава първата - опитвам се да попитам Вадим защо не спряхме, когато той само поклаща глава неопределено и продължава напред. Не спират да питат никого - отново не разбирам. Ако просто спрат и попитат, ще намерим място да останем за пет-десет минути, защо губим време? Спираме моторите един до друг на бензиностанцият-а на изхода на града. "Правете каквото искате. Аз ще се разходя. Ще намеря къде да остана." - казва Деймос сърдито. Вадим и Вася мълчат, забили погледи нанякъде - явно е, че те си го познават, и очевидно има нещо, което не знам и не разбирам. Стоим така известно време, докато аз се чудя какво да направя, че да си намеря място, където да остана, без да обидя никого и да накарам Деймос да се чувства още по-тъпо, защото наистина, наистина го разбирам и изобщо не го съдя. Просто искам да си почина и ако никой няма да поеме инциативата, ще си намеря място сам и евентуално ще се разбера с тях да тръгнем заедно утре - мисля как да го направя, за да е "политически коректно". Докато си говоря с Вова по телефона, за да му кажа, че ще пристигна утре, към нас се приближава някакво младо момче, украинец, супер ентусиазиран, който току-що е спрял до нас с някаква тунингована и избушена Самара - кефи се на моторите. Такива мотори тук явно идват рядко, защото е много впечатлен, изрежда стандартните въпроси - колко върви, колко гори, колко коня е, колко струва, но е истински ентусиазиран и ми е приятно да си говоря с него, докато другите продължават да мълчат, всеки в собствените си мисли. "Случайно да знаеш място, където да можем да останем тази вечер? Някакъв къмпинг със стаи, или евтин хотел? Нещо, което да не е скъпо." - питам. "Имам познати, които дават квартири - имат вода и стаите са хубави, но е малко скъпо - 30 гривни." Поглеждам Вася, който казва, че това е към пет долара. "Мисля, че е добре." - казвам. Ваня може да ни закара до там, но всички стоят и не могат да решат. Момчето бърза, и взимам телефона му. "Ще помислим още малко, и ще ти звънна." - казвам. "Добре, Костя - като се обадиш, след десет минути се връщам и ви карам." - отговаря Ваня, и Самарата със затъмнени стъкла се изстрелва със свирене на гуми. Продължавам да се чувствам супер тъпо и неопределено - нямаше да има проблем, ако с момчетата се познавахме, но така... още повече, че ми е пределно ясно - съдейки по себе си - че Деймос тотално няма да разбере, че аз го разбирам, а ще се получи точно обратният ефект. Винаги, когато съм бил в ситуация, в която съм показал първо някоя своя негативна страна пред някой непознат, автоматично съм поставял бариера между себе си и него, считайки, че вече никога не можем да бъдем приятели. Да се опитвам да обясня това е излишно и безмислено, но ме е яд, че с него вече това е факт, или поне аз го усещам така. Това ме кара да се чувствам още по-излишен, още повече натрапник и гост в компания, от която не съм част - като трето колело на мотор. Иска ми се да можех просто да кажа "чао" и да си тръгна, но това не е решение и добро отношение с хора, които харесвам. "Добре, звъни на твоя приятел." - казва Деймос, когато останалите го убеждават да останем на квартира.
Слънцето е залязло отдавна, но уличните лампи не работят. Чакаме вече петнайсет минути и останалите искат да тръгваме - но аз съм казал на Ваня, че го чакаме на бензиностанцият-а, и не мога просто да замина. Звъня му - казва, че е зад завоя. След секунди Самарата се появява - пресичаме след нея целия град по прашни, чакълести улици. Накрая стигаме до една, която се спуска към морето - в далечината светят огньовете на някакъв транспортен кораб. Ваня ни въвежда вътре и ни запознава с хазяйката - в двора има къде да поставим всички мотори, в двете стаи има четири легла, има и ток. Тоалетната, както навсякъде, е външна, а банята... банята представлява много кофи с вода и място, където да се полееш, опасно близо до вързаната овчарка. Хвърляме багажите си вътре, и докато Вадим и Деймос се подготвят да си легнат в другата стая, аз и Вася решаваме да отидем на нощно къпане. Синът на хазяйката, с когото Ваня ни е запознал, преди да си тръгне, ще ни заведе.
Въпреки, че самата къща е точно на склона, който води към морето, пътеката до там е много трудна и заобикаляме през половин квартал, докато стигнем до прашния път на плоската част преди морето. Минаваме покрай един човек, легнал - очевидно пиян - в самия пясък. "Това нормално ли е, по пътя да се търкалят хора." - питам. "Какви хора?" - момчетата почти са го настъпили, но не са го видели. Челникът ми "Petzl", който ползвам за пръв път, върши прекрасна работа не само за DD (drunkard-detection), а светлината от камерата също помага да намерим пътя в тъмното. Вървим още пет минути, за да стигнем до самия плаж - намира се в малко заливче, от едната страна има фар. Водата е плитка и спокойна. Не съм си взел бански, нямаше време - къпя се гол. "Накъде е югозапад?" - питам, плацикайки се в топлата вода до брега. Оказва се някъде в посока на фара. Созопол е някъде там, отсреща, на едно море разстояние. Някъде там е моето "вкъщи". Толкова е близо, а нямам идея кога ще го видя пак. Водата е много хубава и не ми се излиза, но е време да навлека дънките върху краката си, покрити с пясък.
"Искаш ли да хапнем нещо?" - пита Вася. Искам, но единственото нещо, с което мога да допринеса за трапезата е последният ми пряник. Вася вади хляб и консерва с месо - много е издръжливо, в армията го ядяли много - традиционна беларуска рецепта. Точно както подозирам, оказва се русенско варено с друго име. Армиите навсякъде си приличат, предполагам, макар че едва ли хранят американците с това. Седнали сме встрани от стаите, под нещо като навес, и за първи път имам възможност да си поговоря с някой от момчетата наистина, не просто празни приказки. Вася се оказва супер точен, с него и аз съм най-открит и лесно се сприятеляваме. Работи като юрист в някаква голяма беларуска строителна компания. "Трябва да те кефи това, което правиш." - казва. "Работата не е нещо, което някой трябва да те кара да правиш - когато работиш това, което искаш, оставаш в офиса докато работата е свършена и изпитваш удоволствие от това." "Я чакай секунда." - казвам и отивам да взема камерата, защото искам да поговоря с него точно за това. Говорим си още - с чай, русенско варено с беларуско име и хляб, а горе звездите са супер ярки и Млечният път е като черта през небето.
Леглото е просто и старо, възглавницата твърда, а чаршафите износени, но това няма никакво значени-е - чувствам се страхотно. Отново съм попаднал точно на правилното място в правилния момент.
258
crhlyllzg2013-04-06 07:01:25
mqDtN1 <a href="http://kqfpejcxlsnv.com/-">kqfpejcxlsnv</a>
ejkxhtkqe2013-04-03 23:28:42
8WhAWL , [url=http://krtsmwvuuaez.com/]-krtsmwvuuaez[/url], [link=http://uhfypvtkypkq.com/-]uhfypvtkypkq[/link], http://gugqwklpuwxy.com/
Johnson2013-04-02 12:21:41
BION I'm imrpessed! Cool post!
2009 ALL RIGHTS RESERVED! FIRE INSIDE