РЕКА С Д
2009-07-06 - Киев, Украйна
Писане Още сън
Добре
Разбрал съм се с Анна да отиде на работа и да ме заключи тук - въпреки че искам да видя Киев, имам нужда да поработя на нормално място и да отделя за това повече време - като че ли за първи път откакто съм тръгнал, тук имам условия да се отпусна и концентрирам - с ток, маса, чайник и хладилник до себе си. Пиша цяла сутрин.
Майка ми звъни на домашния телефон на Анна. Много се гордея с нея, защото прие пътуването ми някак си естествено, и въпреки че се притеснява, по-скоро ми има доверие и знае, че ще се справя - нещото, което винаги съм искал. Няколко месеца преди да тръгна все още не бях решил дали да и кажа или не за пътуването, или да измисля нещо друго, за да е спокойна - но от някъде изтече информация и майка ми и баща ми вече знаеха, когато им казах - въпреки че се опитаха да симулират, че са изненадани. "Трябва да побързаш." - ми казва майка ми съвсем основателно - "Трябва да успееш да минеш Русия докато е лято." Безспорно. По начина, по който съм тръгнал, изминавам два пъти повече разстояние, но за два пъти повече време - категорично не искам да пътувам две години, въпреки, че ако се наложи... няма значение, не искам да се налага - значи няма. Може би просто ще трябва да минавам по-дълги пасажи на един път, когато остана някъде за по-дълго. Говорим си за приятелите на майка ми в киевската галерия "Триптих" - познава повечето големи украински художници, просто трябва да отида до галерията и да кажа, че тя ме праща - всички я обичат безкрайно.
Включвам нета и пускам фейсбук за пръв път от седмица и половина - колко странно се е променил животът ми - и се плаша колко хора трябва да добавя. Не искам да адд-вам никого, без да съм му оставил съобщение обратно, а това иска време, така че просто оставям нещата така, временно. Не ми се ще да влизам в myspace изобщо, там пък ще цари тотален хаос, защото не съм влизал от три седмици... Лъчо ми пише, че се кефи на това, което се опитвам да направя. "Дано да намериш себе си в края." - казва - "Нямаш представа, колко хора се чувстваме по този начин." Това ме кара да се замисля. Може да бъркам... Но е напълно възможно да се окаже, че вече съм намерил себе си и това пътуване е просто моят начин да си докажа, че съм бил прав през цялото време - по начина, по който Виктор е завършил философското си образование, само за да си докаже същото... Просто трябва да вървиш нанякъде - а аз вече вървя. Чувството е невероятно. Go! Just Go! - парчето на Деф Лепард ми се е загнездило в съзнанието. Ще се получи точно както го искам.
Очевидно е, че трябва да отделям по един цял ден на седмица изключително и само за писане, за да успявам. Просто да седя някъде и да пиша, пиша, пиша и после да пия чай, а после да пиша пак и така до дупка. Това значи спиране - в началото бях решил, че ще го правя в неделя - спирам някъде и само работя, нищо друго - така се получава, че до сега нямах възможност, освен това в мен има и някаква вътрешна борба със спирането, чувствам се виновен всеки път, като се заседя повече от ден някъде.
Получавам смс от Катя. Нещо неопределено ме жегва за момент - бях прав, че ще ми липсва - като всяко хубаво нещо. Искаше ми се да дойде с мен до някъде, не беше проблем да си пренаредя багажа, но тя просто е различна и намира своето удоволствие в различни неща - пътуването с мотор в неясна посока за неопределено време не влиза в плановете и и аз я разбирам. Все пак, точно затова всички сме различни - всеки има своите цели и понякога пътищата ни съвпадат за малко, понякога само се пресичат и отиват в различни посоки. С Катя сме много различни, но това не ми пречи да уважавам нейния избор - дори и без да го разбирам. Не и пиша обратно, мисля че е по добре така - така ще е по-лесно за нея, а колкото и да съм егоист, по някаква причина наистина ми пука как се чувства тя и искам да е добре.
Картата ми за мобилен интернет се изчерпва и спира. Трябва да намеря начин да кача всичко това, което съм написал - може би да си купя украинска такава, която да не минава през роуминг, и трябва да го направя или днес, или утре. Ще изчакам Анна и ще се консултирам с нея какво да правя, защото изобщо не разбирам от такава техника.
Анна се връща след работа и двамата заедно отиваме да се разходим - не в центъра, както беше планът, защото искам да пиша още - а наблизо, където минава реката с "Д'. Оказва се, че живее на страхотно място - на сто метра от крайбреж... крайречната улица. Тя е пешеходна и е пълна с хора, които се разхождат или просто седят на парапетите край брега. Минаваме покрай голф-клуб и яхтено пристанище, през прекрасно поддържан парк, където започват някакви странни стърчащи във водата мостчета със седалки за рибари. Някъде отсреща има огромен мост, по който трафикът минава от едната страна на реката до другата. Правим голямо кръгче и бавно се връщаме назад. Това, което ми прави впечатление, е че вече се отнасям по различен начин към приятелите на родителите си - вече някак си няма такава дистанция, а по скоро има взаимно разбиране, и докато преди това за мен са били чичковци и лелички, дори и съвсем до скоро, сега някак си ги гледам с други очи, като хора, които са минали отдавна по пътя, по който аз минавам сега. Анна не е толкова по-голяма от мен, така че с нея ми е още по лесно да се сприятеля - разказва ми за работата и за кариерата си, и как и е омръзнало да се занимава с нещото, с което се е занимавала, и е преминала в отдела, който и е бил интересен - поела е риск, защото всички са смятали шефката там за гадна, постоянно е уволнявала хора - но тя е ИСКАЛА да го направи, и го е направила. Сега се чувства супер-щастлива, защото работи това, което иска, а с шефката и са в много добри отношения - тя и има пълно доверие, защото знае, че си обича работата. "Понякога трябва да рискуваш, за да получиш повече." - казва.
"Утре ще ти направя борщ" - обещава Анна, когато се прибираме. Грижи се за мен точно като майка ми - постоянно ме пита искам ли това, онова, какво ще ям утре, защо съм ял толкова малко, - това явно е някаква характерна украинска черта. Опитвам се да и обясня, че ако искам нещо, ще си кажа, но не сработва - нещата тук стоят така.
Продължавам да пиша. Вчера са се изпълнили две седмици, откакто съм тръгнал - буферът от време, от който имах нужда, за да успявам да дописвам пропуснатите разкази. Днес трябваше да пусна първия ден в Интернет, и от там нататък нещата да текат плавно и ежедневно - всеки ден с нов разказ. Налага се да го направя утре от някакъв Интернет клуб - Анна ще ми покаже къде има такъв в центъра. Чудя се как ли ще продължа занапред да пиша ежедневно и дали ще успявам да се справя - а ако не, как бих могъл да го направя? Да пътувам известно време и да спирам за известно време, което да е предварително определено? Няма смисъл, защото сам ще си преча на свободата на пътуването и преживяването, което е по-важно. Продължавам да пиша до два сутринта и отново заспивам в съвършенно не-скърцащ и мек диван - не съм имал никаква идея колко е яко това.
278
Месечина2009-07-25 01:40:20
:) Хубавото на живота е, че има постоянна промяна. Мисля че идеята е да й се радваме, а не да се опитваме да бягаме от нея и да оставаме в даден момент завинаги (пр. вечно млади). Така че - намерил се, ненамерил се, промяна ще има и ще й се кефиш, защото приключението си струва :) "Не и пиша обратно, мисля че е по добре така...... и искам да е добре." Казвали са ми да не давам примери със себе си, но това го мразя и нямаше как... Защо да е по-лесно? Ако изчезнеш, няма да е защото те няма или понеже ти ли тя сте пожелали така, а просто защото му е дошло времето,...колкот-о и банално да звучи. До тогава тъй или иначе няма начин, поне си ..комуникирайте някак. И не мога да си обясня защо толкова мъже харесват изчезването, когато на им пука. Може да зависи от жената, не знам... за при мен е грешка - не става по-добре, става по-тъжно - губиш някого на когото държиш, независимо от точния вид други чувства, които имаш към него :/ Чета надолу, минава ми през главата едно "Който не рискува, рискува още повече" и че е крайно време да престана да бъда такъв екстремист и да почна да рискувам... И да :) може да е И украинска черта, но е характерна майчинска такава със сигурност :)
2009 ALL RIGHTS RESERVED! FIRE INSIDE